Littera scripta manet

Видях го на стълбите, изглеждаше смазан. По телефона преди половин час ме попита само кога съм в кабинета. Влезе вътре с поглед, минаващ през всичката мебел и стени. Буквално се разсипа на един стол. След малко ми каза новината. Лоша беше. Говореше бавно и с мъка. Трябваше да сподели горчивината с човек. Разговорът ни беше почти монолог. Слушах бавно, седейки срещу него и усещах как ми се плъзга гърба надолу по неудобната облегалка. Да вдъхна надежда – трудно, защото може да обещая лъжа. Той не иска да го лъжат. Излязохме навън да пуши. Да днес отново ги подкара цигарите. Не пушеше леки. От тези с многото катрани и никотин.
- Страшно е човек да е безсилен, сподели той, или да стои в замъгление.
Стояхме на пейката и говорехме. За много неща. За нещата, които вършим и които трябва да правим. За пропилените години.
- Слушай, ще се обадя да анулирам един час и ще те закарам някъде на въздух.
Отидохме на едно място с хубава сянка, имаше хора на другите маси.
-Ако искаш спокойствие да идем другаде?
-Не, вече въобще не ме притеснява това.
Продължихме с разговора. Чух клетва. После отново нахлуха спомени.
-Трябва да изказваш направо това, което чувстваш. Не ти харесва някой – напсувай го. Грабне ли ти нещо окото, не се прави на келеш, а ходи и говори.
Тук се усмихвам. Има за какво да ме упреква.
Поръчваме пак. Видях две странни и запленяващи очи. Другото беше машина с тефтер и поднос.
Край нас се сменят обитателите на съседните маси.
-Знаеш ли, искам да съм дете. Ученик. Да се връщам от училище и да пакостя. Не искам да съм голям. Не искам да се занимавам с това, което правя сега.
Кутията цигари свърши. Отиде и си купи нова.
Полека падна здрач. Темите вече се бяха изместели в по-ведра посока. Може би алкохола имаше влияние, може би защото мъката бе споделена или от новините, съобщени му по телефона.
Каквото и да се случи, той вече е готов. Човек се приспособява за да оцелее.
-Утре ще ти се обадя, окей?
-По всяко време!

Открих продукта, който засега най-добре ми пасва на идеята за графично приложение за работа с DVB-S. Благинката се казва kaffeine, естествено първата буква означава, че е пригоден за KDE пристрастени персони като мен. Свободните телевизионни и радиоканали се хващат идеално. Има добри филтри за обработка на картината и изглежда приятно и не-размазано. А и LIRC поддържа. За Fedora Core пакети има в rpm.livna.org.
Тъмната страна взеха да я хващат дяволите.

Ей това е!
MPlayer за пореден път го признавам за най-доброто мултимедийно приложение, което са ми докопвали ръчичките. Имаш DVB? Няма проблеми – драйвери в ядрото, hotplug-а го запуска при стартиране, другото е песен. Това е много кадърен европейски софтуер!

Порасне човек, намери си работа и я се задоми, я не, вземе, че се изнесе на квартира или си купи жилище. То сгради колкото си искаш, коя от коя по-хубави. Радва се човечецът, потрива доволно ръчички, продължава да спестява и лека-полека прави гиздаво гнездото си.
Времето си върви, във вестниците, по телевизии и радио, нашият представител на Homo sapiens все слуша на кой му свили техниката, на друг обърнали къщата злато да търсят, трети пропищял от изтърбушената изба. Решава : „Я да взема да сложа една метална врата!“. Отива търси по магазините, моли се на приятели, владеещи електрожена и ъглошлайфа, пазари се като на хайван-пазар, но накрая чудото е станало. Масивна тежка врата пази дома от осквернители.
Мине се не мине и нашият герой стига до извода, че и прозорците са слабо място в системата. Прилага се предишният план в подвариант решетки, плюс външни щори, за да не огрява Слънчо стаите и да избелеят тапетите.
Така оковано, бедното жилище се нуждае от последната стъпка – омрежване с кабели и датчици, поне двуканална система за СОТ, паник бутони, 150 децибелови сирени.
Човекът е вече доволен – „Моят дом е моята крепост.“
Горкият неосъзнат индивид.
Вечният страх, който го съпътства през живота му ще мутира в по-злокачествена форма.
От себе си не може да избяга, колкото и да се опитва. Нощем в леглото пак ще се привиждат треперещи кокалести пръсти, протягащи се към шията. Сенките злокобно ще танцуват по стената, вадещи ножове и брадви. Полъхът на вятъра ще носи стенанията на измъчваните.
Страх ме е! От мен самият.
Едно некомпетентно решение може да доведе до сериозни проблеми на трети хора.
Всеки път се съобразаваш с владеенето на теорията, с практическата подготовка. И си готов за най-лошото развитие на нещата.
Вариантите са два – „Направих го добре.“ и „Дали го направих добре?“ Единият води до света на сънищата, другият е свързан с безпокойно въртене в кревата, натежала, пулсираща глава и в крайна сметка понижена работоспособност. Тогава недоспан и кисел затваряш порочният кръг.
Искам да съм оптимист!

Вчера и днес имам гадостта да се занимавам с ударено от гръм елтабло. На единия сондаж в двора. Нямам снимки, но на практика вътре всичко беше черно от опушването. Електромерът беше стопен. Металът е капел като восък от свещ, виждат се застинали капки, пръски като електрожен (то си е било волтова дъга на практика). Интересното е, че главният прекъсвач (А2) е издържал на киловолтите, като и въздушният контактор, който подава ток на електродвигателя на помпата. Таблото е заземено и занулено (и почитател на черния метъл в момента). Ако е дошло като директно попадение, значи трябва свестен гръмоотвод да се майстори. Или направо цялата къща, двор и прилежащите земи да ги сложа във Фарадеев кафез. Тогава очите на индианците-номади ще станат като знак за долари. И ще трябва да ръзвъждам питбули и добермани (които ме кефат повече).

Като изпусна юздите на нещо, след време трябва да действам радикално.
Предисторията бе миналата година. Дюлите заболяха от невиждана от мен чума – младите листа изсъхваха, клоните един след друг. Един познат от Обощарският институт ни посъветва – изкоренявай и гори надалеч. Естествено, дожаля ме за дърветата, изкастрих само болните места. Плод не дадоха, но тази година едното дръвче тотално го изрязахме. Другите са в някакво междинно състояние, дано ги спасим.
Лошото е, че заразата тръгна по крушите и вече виждам и по ябълките.
После, излежавайки се, ми се препълва главицата с идеята, че съм си поизпуснал края на мен самия. Крайници засега няма да режа, но през почивните дни прекалих с галопа и нараних хора, за което съм си виновен единствено аз и голямата ми уста. Трябва ли да продължавам да правя неща, от които понякога като че ли имам нужда, но водят до страдание на други хора? Логичното е да заменя тази нужда с друга. Каляване на волята? Едва ли. Поредната точка в списъка с трофеи? По-вероятно. Но дори и да стане, радостта от победата ще е кратка и жалка, както всички победи. Да имам винаги стремеж към достигане до нещо. За запълване на времето. Да не излизат бесовете наяве.
Лудият умора нямал-само се потял.

Към приключването на днешния работен ден небето се беше намръщило в стоманеносиво настроение. С най-хипер скорост изчетках използваните инструменти, потопих ги да се киснат в разни химии, трепещи микробната сган, свих на кълбо мантата и работните панталони и ги забучих в раницата, дори остана време да напазарувам от пазара.
След това натоварих Велю с чанти (по кормилото), мен с раница на гърба.
Завъртях педалите с бясна сила и се понесох по паважа. На всеки две минути хвърлях поглед към небосклона да оценя ситуацията.
За късмет двата светофара светеха зелено.
Движението срещу вятъра е приятно стига да не бързаш, да не станеш мокра кокошка (или петел).
Финалният километър времето взе надмощие и заръси рехав дъждец. Превключих на възможно най-голямото предавателно число, което доведе до сериозни напъни на крачната мускулатура. Ха така, гори мас и лой и стой далеч от мен (очаквах да замирише на изгоряла гума, но надеждите ми се стопиха).
Последната права отсечка се носех с задоволителна скорост и попътен вятър в гърба. Пред нас заковах спирачки (навика да спира бавно старото колело ми изигра лоша шега) и едва не се изсипах с предно кълбо на асфалта.
Победих. Да си вали колкото иска (за инфо – сега е синьо и слънчево).
Последвалото изкачване на стълбите беше в стил стар ент, без много сгъвки в коленете.
Ще повторя упражнението.
Скоро.